Съгласно чл. 444, т. 7 ГПК, принудителното изпълнение не може да бъде насочено върху жилището на длъжника – физическо лице, ако той и никой от членовете на семейството му, с които живее заедно, нямат друго жилище, независимо от това дали длъжникът живее в него; ако жилището надхвърля жилищните нужди на длъжника и членовете на семейството му, определени с наредба на министерски съвет, надвишаващата част от него се продава, ако са налице условията на чл. 39, ал. 2 ЗС (т.е. ако отделните етажи или части от етажи могат да се използват самостоятелно без значително преустройства и без неудобства по – големи от обикновените.).

Съгласно чл. 445, ал. 1 ГПК от несеквестируемостта не могат да се ползват длъжниците относно вещи, върху които е учреден залог или ипотека, когато взискател е заложният или ипотекарният кредитор.

Следователно, ако в конкретния случай длъжникът – физическо лица притежава само един жилищен имот (или части от такъв) върху имота може да насочва принудително изпълнение само ипотекарният кредитор, но не и друг кредитор. Важно е да се отбележи, че ако в даден момент длъжникът придобие втори жилищен имот, несеквестируемостта отпада и по отношение на двата имота.

Съгласно чл. 2.От Наредба за жилищните нужди на длъжника и членовете на неговото семейство, се определят следните норми за жилищни нужди на длъжника и членовете на неговото семейство:

1. на едночленно семейство-25 кв. м жилищна площ;

2. на двучленно семейство-40 кв. м жилищна площ;

3. на тричленно семейство-55 кв. м жилищна площ;

4. на четиричленно семейство-70 кв. м жилищна площ;

5. на семейство с 5 и повече членове-по 15 кв. м жилищна площ в повече за следващите членове. 

При определяне на необходимата жилищна площ се взема предвид и детето, което ще се роди.

За задоволяване на специфични нужди към жилищната площ по ал. 1 и 2 може да се включи допълнителна жилищна площ (стая) до 15 кв. м, когато член от семейството страда от болест, която дава право на самостоятелна стая за живеене, съгласно списък, утвърден от министъра на здравеопазването, или се нуждае от помощта на друго лице съгласно експертно решение на териториалната експертна лекарска комисия (ТЕЛК) или на Националната експертна лекарска комисия (НЕЛК).

Важно е също така да се знае, че несеквестируемостта не означава, че върху несевкестируемото жилище не може да се налага възбрана или то да се описва. Напротив, съдебната практика приема, че това е допустимо, като единствената забрана е да не се осребрява, т.е. да не се изнася на публична продан. Следователно не бива да се учудва длъжникът, ако получи уведомление за възбрана или за опис на имота. Ако такива се случат е добре и да възрази писмени пред съдебния изпълнител, че имотът му е единствено жилище, както и да го уведоми за членовете на семейството му, които живеят в него.

Друго много важно нещо, което трябва да се знае е, че несеквестируемостта отпада, ако длъжникът се разпореди с жилището си, т.е. продаде го, дари го, прехвърли го срещу гледане и издръжки, замени го и т.н. Съдебната практика приема, че в този случай длъжникът сам се лишава от привилегията на несеквестируемостта, тъй като се лишава от единственото си жилище срещу друга облага или по своя воля. В този случай наложилият възбрана кредитор ще може да изнесе жилището на публична продан, ползвайки се от противопоставимостта на вписването на възбраната спрямо приобретателя на жилището.

Несеквестируемото жилище

Напоследък стана особено модерно строителните предприемачи да предлагат за продажба жилища в „комплекси от затворен тип“. Увещанията им са, че бъдещият собственик на такова жилище ще живее в една сигурна, спокойна и уютна среда, далеч от градския шум и мръсотия, а общите части на сградата и дворът, в който е построена, ще бъдат винаги чисти и поддържани. Що е то обаче „жилищен комплекс от затворен тип“ съгласно актуалното законодателство. Според пар. 1, т. 2 от допълнителните разпоредби на Закона за управление на етажната собственост „жилищен компекс от затворен тип” е комплекс, обособен в отделен урегулиран поземлен имот, в който са построени сгради в режим на етажна собственост и други обекти, обслужващи собствениците и обитателите, при спазване на изискванията на контролиран достъп за външни лица. Следователно законодателят поставя акцента на това, че за да представляват жилищната сграда и поземления имот заедно „затворен жилищен комплекс“, то достъпът до тях за външни лица следва да е контролиран по някакъв начин. На практика това се осъществява чрез поставянето на физически огради и бариери, чрез видеонаблюдение, жива охрана и съвременни системи за индивидуален електронен достъп. Другата съществена характеристика на затворения жилищен комплекс е наличието в него на различен брой обекти, предназначени да обслужват собствениците, ползвателите и обитателите му, като тези обекти могат да бъдат неизчерпателно: басейни, детски площадки на открито, кътове за отдих с пейки, фитнес на открито и други. Съгласно чл. 2, ал. 1 ЗУЕС управлението на общите части на сгради в режим на етажна собственост, построени в жилищен комлекс от затворен тип, се урежда с писмен договор с нотариална заверка на подписите между инвеститора и собствениците на самостоятелни обекти. Важно е да се знае, че „затвореният жилищен комплекс“ веднъж учреден и възникнал, то той е на практика вечен. Това означава, че ако закупуте жилище в такъв комплекс, сключеният между строителя – инвеститор и праводателя ви договор за поддръжка и управление на общите му части, както и уговорения в него размер на възнаграждение за тази дейност, на практика ви обвързват и са ви противопоставими. Следователно е особено важно когато закупувате жилище да проверите дали то случайно не се намира в „жилищен комплекс от затворен тип“, каква цена ще трябва да заплащате ежемесечно или годишно на инвеститора за поддръжката на комплекса, както и услугите които ще получите срещу тази цена. Следва да се има предвид, че цените обичайно се определят на база квадратен метър ежемесечно или годишно и често не са в никак малък размер. Затова при и бъдеща покупка на жилище в такъв комплекс е важно да се прецени какви услуги в действителност ще получавате срещу заплащаната цена и дали те са адекватни на размера й. В практиката не са рядкост случаи, при които единствената дейност която инвеститорът извършва се свежда до наемането на чистачка за стълбището срещу половин минимална работна заплата (както се казва “ работа на 4 часа“) и ангажирането на фирма, която да поддържа асансьорните уредби, т.е. дейности с нищо по – различни от тези които редовият домоуправител в един обикновен панелен блок във всеки български квартал върши ежемесечно и то без възнаграждение. Не рядко макар и „по документи“ определена жилищна сграда и нейният двор да са представени като затворен жилищен комплекс, всъщност те не представляват такъв по смисъла на закона. Възможно е да се окажете въвлечени в затворен кръг от вечно заплащане на фирмата – инвеститор на солидни парични суми, а на практика да не получавате срещу тях нищожни услуги или въобще да липсва основание за това плащане. Този практически резултат е често срещан и се е превърнал в средство за неоснователно обогатяване на множество строителни фирми в страната. Затова и преди да пристъпите към покупка на жилище е желателно и силно препоръчително да се консултирате с доверен адвокат.

Що е то „жилищен комплекс от затворен тип“ и има ли почва у нас?

В живота на всеки човек, рано или късно, настъпва моментът да закупи собствен дом. Това е важна крачка в житейския ни път, а в повечето случаи покупката на жилище е свързана и със значителни разходи, вземането на ипотечни кредити, ангажирането на посредничеството на брокерски фирми и много други фактически и правни дейсвия. Затова е логично да се запитаме – следва ли да ангажирам адвокатско съдействие в хода на този процес? Еднозначният отговор е – да и то задължително.

Повечето хора считат, че при покупката на жилище няма място за консултации с адвокат. Те са убедени, че брокерът, а в последствие и нотариусът, ще се погрижат за техните права и законни интереси. На практика обаче това съвсем не е така. Битуващото обществено мнение е, че адвокат следва да бъде ангажиран (ако въобще се стигне до там) едва при финализирането на сделката по закупуване на жилището и при изготвяне на необходимите документи за това. Последното съвсем не е вярно. Настоящата статия има за цел да даде ценни указания и насоки за всеки, на когото предстои да закупи недвижим имот, респективно жилище.

Първото, което всеки трябва да знае е, че брокерът не е негов „приятел”. Целта му обичайно е да реализира сделката колкото се може по – скоро и да получи своята комисионна. Той не се интересува дали имотът е собственост на продавача, дали е обременен с вещни тежести, с други права на трети лица и с обезпечения, дали има висящ съдебен спор по отношение на същия. Не се интересува дали строителството е качествено, дали паркоместата, гаражните клетки или гаражите са наистина такива, не се интересува и да не би случайно терасата към жилището представлява обща част, тъй като е покрив на сградата (често срещан случай). Не само, че не се интересува от тези обстоятелства, в обичайния случай брокерът няма и правните знания и подготовка, за да забележи възможните правни проблеми с даден недвижим имот. Като прибавим към това и стремежа му към лесна и бърза печалба, то е явно, че не бива и не трябва да се предоверявате на брокера при покупката на жилище. На практика много често брокерите предлагат „пълно правно обслужване” във връзка със закупуването на жилище без да имат право на това. Те представят за подпис предварителни договори за закупуване на недвижим имот (изготвена незнайно от кого), а освен това твърдят и, че са проверили имота за „тежести”. Важното е всеки да знае и да има предвид, че брокерът няма правни знания. В повечето случаи той не се е обучавал по спациалност право в акредитирано учебно заведение и няма диплом, няма елементарна правна култура, много често за съжаление няма и нравствено – етични и морални задръжки.

При посредничеството на брокера се прибавят и допълнителни фактори с възможни правни последици. Обичайно брокерските къщи държат да бъде сключен договор за посредничество, в който ясно да бъдат посочени размерът на тяхното възнаграждение и в кой момент ще бъде изплатено то. До тук нищо притеснително, както се казва „всеки си пази хляба”. В практиката обаче често тези договори съдържат обременителни и/или направо вредни клаузи за клиента. Често срещан случай е договорът да е написан така, че възнаграждение на брокера и то в немалък размер (обичайно около 3,6 % с ДДС) да е обвързано не с реалната покупка на жилището, а със самия факт на осъществяване на дейността по посредничество. Например – извършвате пет огледа, не си харесвате жилище, но получавате фактура от брокерската къща на стойност 3, 6 % от осреднената стойност продажната цена на огледаните имоти. Оказва се, че сключеният договор за посредничество не обвързва възнаграждението на брокера с конкретен резултат – сключването на сделка за придобиването на конкретен имот, а с усилието което брокерът прави, за да Ви намери имот. Би се оказало, че в този случай ще дължите на брокера немалка сума (обичайно няколко хиляди евро), само защото ви е завел да огледате няколко апартамента, без обаче да сте си намерели мечтаното жилище. Често „брокерските договори” съдържат и т.нар. клаузи за ексклузивитет, т.е. че можете да предлагате за продажба, съответно да търсите да закупите жилище, само чрез конкретна брокерска къща, като неспазването на това условие е подплатено със солидни неустойки (какво сами се досещате възлизащи поне на 3,6 % с ДДС от стойността на продадено/закупено жилище макар и чрез друг брокер или при покупка без посредник/. Списъкът с възможните примери, при които бихте могли да пострадате от такива договори са много. Затова още тук, преди сключването на този договор, е препоръчително да потърсите адвокатска защита и съдействие. Договорът за посредничество трябва да бъде прегледан от опитен и знаещ адвокат, който да посочи възможните „капани” в същия.

Ако всичко върви по план брокерът ще успее да ви свърже с определен брой продавачи (все пак това работи). След като си харесате жилище обаче, собствеността на продавача върху същото следва да бъде проверена надлежно от опитен професионалист – адвокат. Има голям брой проверки, които задължително следва да бъдат извършени, за да може купувачът на недвижим имот да е поне донякъде спокоен в покупката си. Снабдяването единствено с „удостоверение за тежести” от съответната служба по вписванията – имотен регистър не е достатъчно. Проблемите, които биха могли да възникнат във връзка със собствеността на един недвижим имот са неизброими и разнообразни и не във всички случаи са установими само и единствено от справка в публичния имотен регистър. Ето защо е необходимо проверката да бъде извършена именно от адвокат.

Следващата обичайна стъпка при закупуването на жилище е подписването на предварителен договор. Важно е да се знае, че ако купувачът и продавачът са готови за изповдяване на нотариалната сделка, т.е. купувачът разполага със сумата, а продавачът с необходимите документи, то е безпредметно да се сключва такъв договор. Ако обаче сключването му е наложително, е изключително важно този договор да бъде изготвен/прегледан от опитен адвокат. Предварителният договор по правило е с важни правни последици и подписването му следва да е съпроводено с внимателно обмисляне на тези последици след консултация с адвокат. Не бива да се подписват договори предоставени от брокера или от други лица. Важно е да се знае авторът на договора, който задължително трябва да бъде професионален юрист.

Ако ще закупувате имота с ипотечен кредит, е от изключителна важност и в хода на този процес да бъдете съветвани от адвокат. Договорът за кредит и договорът за ипотека са източници на множество и самостоятелни правни последици, поради което задължително преди подписването им следва да се консултирате с адвокат. В тези договори също много често има силно обременителни клаузи. Само една от тях би могла да е характера на договорената възнаградителна лихва за кредитната институция, нейният размер и условията при които би могла да бъде изменяна.

Последната стъпка при придобиване на недвижим имот е изповядването на нотариалната сделка. За да се стигне до сделка обаче собствеността върху имота следва да е проверена надлежно от адвокат. Важно е да се знае, че нотариусът нито е длъжен, нито има правомощия да извършва задълбочена проверка на тази собственост. Той е длъжен да се увери, че продавачът се легитимира като собственик на база представен от него документ. Не винаги обаче този документ действително легитимира продавача като собственик. Тоест нотариусът извършва проверката от „външна страна” и само на база представени му документи от продавача (обичайно нотариални актове съставени отново от нотариус по посочения начин). Като цяло нотариусът удостоверява, че на определена датата пред него са се явили определени лица, които са изявили воля да извършат някакъв правен акт, в конкретния случай покупко – продажна на недвижим имот, както и че продаваемият имот съществува в правния и фактически мир. След това нотариусът удря на определените места няколко печата, срещу което получава солидна сума. Често срещана заблуда е, че щом една сделка е минала през нотариус, съответно щом разполагаме с нотариален акт, то правата ни върху недвижимия имот са „железни”. Трябва да се знае, че това съвсем не е така. Мислими са хипотези, в които макар да разполагате с нотариален акт, вие няма да сте собственик на имота. Най – елементарния пример в тази насока е, когато закупите имота от лице, което не е негов собственик. Има и много други възможни и често срещани хипотези, при които въпреки заплащането на солидна сума може да се окаже, че не сте станал собственик на мечтаното жилище.

Изводът, който се налага е, че когато предстои закупуването на недвижим имот, е повече от препоръчително целият процес да е съпроводен от съветите на опитен, знаещ и доверен адвокат. Тези съвети могат да ви спестят изключителни проблеми и да ви предпазят от големи парични загуби.

Предстои ми да закупя жилище. Имам ли нужда от адвокат и как да избера такъв?

На всеки един от нас, рано или късно, му се налага да ползва правна помощ. Съвременният живот е дотолкова свързан с материалните блага, че на практика е невъзможно човек да не участва поне в няколко правоотношения с имуществен характер и последици през съзнателния си живот. Неизчерпателно такива правоотношения могат да бъдат: покупката на жилище или други недвижими имоти, вземането на кредит, прекратяването на брака с развод, сключването на различни договори с правни последици, съзнателното или несъзнателното увреждане на чужди правно защитими имуществени и неимуществени блага и много други. Всеки един от нас би могъл да бъде въвлечен против волята си и в съдебен спор. За всеки здравомислещ човек е ясно, че когато има правен проблем е наложително да се обърне към професионалист, така както се обръща към лекар, когато му предстои сложна хирургична интервенция. Единствените професионалисти в Република България, които имат право по занятие да оказват правна помощ на широк кръг физически и юридически лица във връзка с най – разнообразни казуси, са лицата упражняващи адвокатска професия.

Всички други професии в юридическата гилдия (съдии, нотариуси, съдебни изпълнители, юрисконсулти) имат ограничени правомощия и компететности и по правило и по закон нямат право да консултират и защитават обикновения гражданите във връзка с техни възникнали правни проблеми. Така например правомощията на съда са да следи за правилното протичане на съдебното дело и да постанови решение, с което да разреши окончателно възникнал правен спор между две страни. Правомощията на нотариуса са лимитативно изброени в Гражданския процесуален кодес и в Закона за нотариусите и нотариалната дейност и се свеждат до изповядването на сделки, заверката на документи, съхраняване и оповестяване на определена категория документи и книжа. Всички знаем до какво се свеждат правомощията на съдебния изпълнител – да събере един дълг – ни повече, ни по – малко. Единственият професионалист, към който един здравомислещ човек би следвало да се обърне за правна защита и съдействие, това е адвокатът.

Възниква логичният въпрос – как обикновеният гражданин би могъл да си избере адвокат на когото да довери своят правен проблем, който често се измерва в десетки дори стотици хиляди левове? Изборът е труден. В град София, вписаните адвокати в адвокатската колегия са над 5000, а в град Варна, броят им надвишава 1000. Как тогава обикновеният човек, би могъл да се ориентира сред многобройните адвокатски табели и кантори, които го приканват от всеки уличен ъгъл. Отговорът се крие във въпроса – човек не бива да избира адвоката на произволен принцип и да влиза в адвокатската му кантора, така както влиза във всеки един магазин на улицата. Този подход не работи при избора на адвокат. Добрият адвокат, както и добрият лекар, се познават по делата им – по това на колко хора са помогнали. Това е първият и сигурен белег за добър адвокат – неговата репутация. Ако за някой адвокат се носи славата, че е най – добрият бракоразводен адвокат например, то вероятно това е така. Следващият критерий, по който следва да бъде подбиран адвокатът, е неговата грамотност. Има огромно значение в кое висше учебно заведение адвокатът е придобил юридическото си образование, така както е от огромно значение дали хирургът познава анатомията на тялото ви и владее най – подходящата оперативна техника за разрешаване на здравословния ви проблем. В България има само един университет, който е гаранция за качество на обучаваните в него кадри по специалността „право“ – всеки здравомислещ човек знае кой е той. Има значение също дали адвокатът владее чужди езици, дали поддържа професионалната си квалификация чрез участието в курсове и семинари, дали следи новостите в законодателството и съдебната практика. Най – важният критерий обаче би следвало да бъде почтеността на адвоката. Всеки би трябвало да се запита дали може да довери на адвоката си своите тайни, дали адвокатът му ще се се бори докрай, за да защити правата и законните му интереси, дали ще стори всичко по силите и възможностите си, за да разреши правния му проблем. Не на последно място, човек не трябва да ангажира „най – евтиният“ адвокат. Качествената юридическа помощ е скъпа. Несериозно е уважаващ себе си адвокат, който е влагал цял живот в професионалните си компетенции, усъвършенствал се е в юридическото изкуство, прекарал е безброй часове над дебелите юридически томове, да предлага услугите си на стойност под стойността на услугите на фаянсаджията, маникюристката, фризьорката и др. Ако някои адвокат поиска смешно нисък хонорар, то това е първият сигурен признак, че най – вероятно същият няма достатъчна професионална компетентност, тъй като оценява ниско сам себе си. Ако всички от изброените белези на добрия адвокат са налице – висока грамотност, почтеност, реуптация, хъс и висока оценка на собствения му труд, то човек би могъл да се чувства с една идея по – сигурен и спокоен сред юридическата джунгла и произвол на страната ни.

В обобщение – имате нужда от правна помощ – потърсете я от адвоката, притежаващ качествата, посочени в тази статия.

Имам правен проблем – имам ли нужда от адвокат и как да си избера такъв?

Представете си следната ситуация: тръгвате на разходка в ранното утро в началото на един многообещаващ уикенд. Тъкмо излизате от входната врата на дома си, когато кучето на съседа от втория етаж, по неясни причини, се втурва към вас и ви захапва за бедрото. Инцидентът ви причинява болки, страдания, уплах и стрес и неминуемо е свързан с разходи за лечение. Защитава ли ви законът при подобни случаи и дава ли отговор на въпроса кой следва да Ви обезщети за претърпяните от вас вреди?

Съгласно чл. 50 ЗЗД за вредите, произлезли от каквито и да е вещи, отговарят солидарно собственикът и лицето, под чиито надзор се намират те. Ако вредите са причинени от животно, тези лица отговарят и когато животното е избягало или се е изгубило.

При деликтната отговорност по чл. 50 ЗЗД всеки собственик или лице, упражняващо надзор върху животното, дължи обезщетение за вредите, причинени от последното, която отговорност не отпада дори и в случаите, когато животното е избягало. Отговорността е безвиновна и обективна. Основанието на отговорността за вреди, причинени от животни е наличието на повишен риск, който се създава при притежаването и отглеждането на животно, а поемането на този риск спрямо трети лица води до носене на отговорност при нанесена от животното вреда. Надзорът представлява наблюдение, грижи, отговорност. Надзорът е наблюдението и грижата, което едно лице полага за вещите /в случая животните/, като разполага с възможност да ги управлява. За да се освободи лицето, под чийто надзор се намира вещта, от отговорност за произлезли от нея вреди, е необходимо да се установи, че вредите са резултат на непреодолима сила, на изключителна вина на пострадалия или на трето лице (

№ 7/59 г.; решение № 107 от 11.05.2011 г. на ВКС по гр. д. № 895/2010 г., III г. о., ГК, докладчик съдията Илияна Папазова; решение № 864 от 8.03.2016 г. на РС – Варна по гр. д. № 14619/2015 г.).

Следователно актуалната законодателна рамка и съдебната практика приемат, че в конкретния случай вие имате право на парично обезщетение или от собственика на кучето или от лицето, което в момента на инцидента е осъществявало надзора по отношение на него, макар и да не се е явявало негов формален собственик. Така например, ако по документи кучето е собственост на комшията от втория етаж, но в деня на инцидента същото е било изведено на разходка от пълнотетния му син, то вие можете да ангажирате имуществената отговорност и на двете лица в условията на солидарност.

Имам ли право на парично обезщетение, ако кучето на съседа ми ме нарани?

В практиката често едно физическо лице предава на друго в заем парични средства. Обичайно за доказване сключването на договора за заем и получаването на заемната сума от заемополучателя (длъжника), последният издава нарочен документ (например разписка) и го предава на кредитора си в оригинал. В този документ той признава, че на определена дата е получил някаква парична сума от заемодателя. Документът служи като доказателство в бъдещо дело пред съда. Поставя се въпросът – наложително ли е при пълното връщане (или погасяване по друг начин) на дълга, длъжникът да изиска от кредитора си да му върне оригинала на предадения му документ. Отговорът е утвърдителен, а на практика това е особено необходимо. За съжаление повечето от длъжниците не са запознати с правото си да изискат обратно от кредитора си този документ, а на практика при негова недобросъвестност това би могло да доведе до повторното претендиране заплащането на един и същ дълг, съответно до осъждането на длъжника да я заплати втори път. Затова и съветът към всеки един длъжник, който е погасил изцяло свое парично задължение към кредитора си, е да изисква от последния или да му върне в оригинал документа, удостоверяващ получаването на заема или да изиска от него да подпише нарочен документ, в който удостоверява, че дългът му е бил върнат. Това би осуетило каквато и да е бъдеща възможност за недобросъвестния кредитор да иска повторното заплащане на вече върнатия му дълг. В теорията и практиката това становише е широко застъпено:

Съгласно чл. 77, ал. 2 ЗЗД, ако за вземането е бил издаден особен документ от длъжника, той може да поиска връщането му при погасяване на задължението си. Съгласно чл. 109 ЗЗД паричното задължение се смята погасено, ако частният документ за него се намира у длъжника, освен ако се докаже, че не му е върнат доброволно. Нормата на чл. 109 ЗЗД се намира в гл. V от ЗЗД, озаглавена „погасяване на задълженията”. В облигационно право, когато не се е развил исков процес за вземане, 

 постановява, че ако за вземането е бил издаден специален документ от длъжника, при изпълнение, той може да поиска връщането му от кредитора. Нормата на 

 установява презумпция, че ако частният документ за вземането се намира у длъжника, задължението, визирано в него е погасено. Нормите на чл. 77, ал. 2 ЗЗД и чл. 109 ЗЗД установяват принципа, че при погасяване на вземането, документът, който го материализира няма основание да се държи от кредитора, както и че държането му от длъжника, когато е придобит добросъвестно от него е доказателство за погасяване на задължението (

решение № 255 от 31.10.2014 г. на ВКС по гр. д. № 3109/2014 г., I г. о., ГК, докладчик съдията Бонка Дечева).

Изпълнението (погасяването) на задължението може да се доказва от длъжника и с документа за дълга. Съгласно чл. 109 ЗЗД задължението се смята погасено, ако частният документ за дълга се намира у длъжника, освен ако се докаже, че не му е върнат доброволно. Разпоредбата на чл. 109 ЗЗД съдържа две презумпции – една оборима и една необорима. В случай, че документът за дълга се държи от длъжника, предполага се, че му е върнат доброволно. Кредиторът може обаче да доказва, че доброволно предаване не е имало. Ако не се установи, че документът не е върнат доброволно, по силата на необоримо предположение се приема, че задължението е погасено (

проф. Ангел Калайджиев, „Облигационно право – обща част”, пето издание, изд. Сиби 2010 г., стр. 287 – 288

доц. Методи Марков „Облигационно право”,

Необходимо ли е да изискам от кредитора си нарочния документ за дълга, който съм издал при получаването на заем?

Хулиганството е престъпление, насочено срещу обществения ред и спокойствие и с него се засягат интересите на обществото като цяло и на отделни негови членове. Изпълнителното деяние се изразява в извършване на непристойни действия, които явно противоречат на възприетите в обществото морални ценности и които грубо, в значителна степен нарушават обществения ред. От субективна страна следва да бъде налице хулиганския мотив, т.е. деецът с действията си да изразява явно неуважение към обществото, демонстрирайки пренебрежението си към законовия ред и добрите нрави (

решение № 270 от 16.06.2011 г. на ВКС по н. д. № 1481/2011 г., II н. о., НК, докладчик съдията Татяна Кънчева

Обект на престъплението хулиганство са редът, установен в страната, и общественото спокойствие. Под обществен ред като обект на престъплението хулиганство следва да се разбират установените в държавата обществени отношения, основани на нравствеността и определящи поведението на хората в процеса на обществения живот.

Според разпоредбата на чл. 325, ал. 1 НК основният признак на деянието, чрез което се осъществява престъплението хулиганство, са „непристойни действия“. Това показва, че престъплението не може да се осъществи чрез бездействие. „Непристойни действия“ са онези, които са неприлични, безсрамни, които се изразяват в ругатни, буйство, невъзпитаност и други прояви, скандализиращи обществото.

„Грубо нарушение на обществения ред” има, когато деецът чрез действията си изразява брутална демонстрация против установения ред. Чрез тях нарушава важни държавни, обществени или лични интереси или съществено засяга нормите на нравствеността.

„Явно неуважение към обществото има”, когато деецът чрез действията си изразява открито висока степен на неуважение към личността. При това антиобщественият характер на тези действия се съзнава както от дееца, така и от други лица, на които са станали достояние.

Престъплението е налице, когато и двата признака са осъществени.

Хулиганството е умишлено престъпление. Деецът трябва да съзнава всички признаци на състава. Престъплението поначало се осъществява при пряк умисъл. То може да се осъществи и при евентуален умисъл. Например при нанасяне на обида, причиняване на телесна повреда или извършване на други подобни действия по чисто личен мотив тези действия могат да се квалифицират и като хулиганство при евентуален умисъл, ако са съпроводени с грубо нарушение на обществения ред и изразяват явно неуважение към обществото. Следователно субективната страна на престъплението не се определя само от мотива или от целта на престъпника, а и от съдържанието на неговия умисъл. Затова то може да се осъществи и при евентуален умисъл.

За да е реализиран съставът на чл. 325, ал. 1 НК нарушаването на обществения ред следва да е грубо. Само по себе си явяването в пияно състояние на публично място например не представлява хулиганство. Това, което превръща в хулиганство нарушаването на правилата на обществото, е психичното отношение на дееца към извършеното: неговото съзнание, че със своето поведение той подчертава неуважението си към колектива, към обществения ред, т.е. преследва именно тази цел и извършва непристойни постъпки, които не могат да се обяснят с други някакви конкретни мотиви. Възможно е в някои случаи хулиганство да се извърши и при евентуален умисъл, когато деецът, преследвайки друга конкретна цел, допуска това да стане в обстановка и по начин, при които демонстрира едновременно и своето неуважение към обществото, предизвикателното си отношение към обществения ред и морала (

решение № 302 от 4.08.2011 г. на ВКС по н. д. № 1527/2011 г., III н. о., НК, докладчик съдията Севдалин Мавров

Хулиганският мотив като задължителен елемент от субективния състав на престъплението е стремежът на дееца да прояви своето явно и грубо неуважение към обществото и в частност да противопостави себе си на общоприетите правила на приличие, да прояви груба сила, гаврене и издевателство над личността на другиго (

решение № 600 от 16.I.1979 г. по н.о.х.д. № 619/78 г., II н

Поначало побоищата и телесните увреждания, извършени по лични мотиви могат да се приемат като хулиганство, но когато се докаже, че деецът е действал не само с умисъл за нанасяне на телесна повреда, но и е съзнавал, че с поведението си грубо нарушава обществения ред и изразява явно неуважение към обществото (

решение № 343 от 25.06.2010 г. на ВКС по н. д. № 257/2010 г., II н. о., НК, докладчик съдията Татяна Кънчева

Хулиганските действия могат да се извършват в разнообразни форми, в това число и с посегателства върху телесната неприкосновеност на личността.

С оглед на мотива за извършване на действието и целите, които преследва извършителят, може да се посочат примерно няколко групи хулигански действия.

Хулиганските действия на обществени места (на улицата, на стадиона, в ресторанта и другаде) са свързани с посегателство върху интересите на много хора и могат да доведат до преустановяване на събрание, на увеселение, на театрални представления или кинопрожекции. Хулигански действия може да са свързани с посегателства върху личността, нанасяне на обида или телесна повреда. Хулигански действиямогат да са насочени и против морала.

Хулигански действия могат да са свързани с повреда или унищожаване на държавно, обществено или лично имущество (повреди или унищожаване на телефонни автомати, счупване на прозорци или витрини, унищожаване на украси по повод празници, повреда на дървета в паркове и др.). Хулигански действия могат да създават тревожна обстановка в държавни предприятия, учреждения или обществени организации (лъжлив сигнал за пожар или тежко престъпление), които могат да създадат смут в обществото и др.

В съдебната практика съществува спор по въпроса дали хулиганските действия трябва да бъдат извършени на публично място. Законът не е въздигнал и такъв признак на престъплението. Затова съдилищата правилно приемат, че е налице хулиганство и тогава, когато хулиганските действия не са извършени на публично място, но след това са станали достояние или могат да станат достояние и на други лица.

В разпоредбата на чл. 325, ал. 1 НК са дадени в обобщен вид белезите, които характеризират обективния състав на престъплението. Чрез тях грубо се нарушава установеният ред и се изразява явно неуважението към обществото.

Квалифицираният състав на престъплението хулиганство по чл. 325, ал. 2 НК се отличава от основния състав по признаците, посочени в закона, чрез които е подчертана значително по-високата обществена опасност. Член 325, ал. 2 НК съдържа три отделни хипотези:

а) когато деянието е съпроводено със съпротива срещу орган на властта или представител на обществеността, изпълняващ задължения по опазване на обществения ред;

б) когато деянието по своето съдържание се отличава с изключителен цинизъм;

в) когато се отличава с изключителна дързост.

Съпротива срещу органите на властта или представители на обществеността, изпълняващи задължения по опазване на обществения ред, има, когато извършителите не прекратяват действията въпреки намесата на тези органи. Съпротивата не може да се квалифицира като самостоятелно престъпление по чл. 269-271 НК, защото е въведена като елемент от квалифицирания състав на хулиганството. Ако обаче хулиганските действия са съпроводени с посегателство върху телесната неприкосновеност или честта и достойнството на тези органи, ще е налице съвкупност от престъпления наред с квалифицираното престъпление хулиганство.

Кои лица са „орган на властта“ и „представител на обществеността“ е посочено в чл. 93 НК. Съставът на чл. 325, ал. 2 НК изисква на тези органи да е оказана съпротива при изпълнение на задълженията им по опазване на обществения ред. Някои органи на властта, като органите на МВР, представителите на доброволните отряди на трудещите се и др., могат да встъпят в изпълнение на задълженията си по опазване на обществения ред по всяко време, когато това се налага.

Съдебната практика правилно е приемала, че деянието се характеризира с изключителен цинизъм, когато хулиганските действия са особено нагли и безсрамни, грубо нарушават нравствените принципи и чувства на гражданите. Хулиганските действия, отличаващи се с изключителен цинизъм, следва да се считат и развратни действия, извършени публично и създаващи възмущение сред обществото, защото с тях се нарушават правилата на приличие. Изключителна дързост е налице, когато в много груба форма се засягат интересите на обществото или личността и упорито не се прекратяват, изразяват пренебрежително отношение към обществения ред или към други обществени или лични интереси. С тях се скандализира обществото, изразяват грубо нахалство или тежко оскърбление.

Относно престъплението „хулиганство“.

Възражението за прихващане, надлежно заявено в хода на висящ съдебен процес като процесуален способ на защита срещу заявения основен иск, е допустимо и когато заявеното с него вземане не е ликвидно, нито изискуемо. В тези хипотези на 

 погасителният ефект настъпва, след като влезе в сила решението, с което се установява съществуването на вземането и неговата изискуемост. Именно от този момент същото е и ликвидно, установено по размера, в който се реализира от съда. При направено възражение за прихващане съдът е длъжен да го приеме съобразно правилата на чл. 131 – 133 ГПК, и да се произнесе дори и ако вземането по направеното възражение не е ликвидно към този момент. С влизане в сила на решението спорното неликвидно насрещно вземане става ликвидно и изискуемо. От гледна точка на процесуалното право евентуалното възражение за прихващане е процесуално действие за защита срещу иска, при което за разлика от материалноправното възражение, съдебната компенсация погасява насрещните вземания занапред. Поради това без значение за допустимостта му е дали компенсационното правоотношение е настъпило преди или след предявяването на иска, тъй като ефектът на прихващането ще се прояви след установяване с влязло в сила решение на съществуването на насрещните вземания и на тяхната изискуемост – чл. 298, ал. 4 ГПК. Правните последици на възражението за съдебно прихващане са аналогични на насрещния иск, тъй като и при двата процесуални способа се формира сила на присъдено нещо по заявеното с тях спорно право. След като меродавният момент за възникването й е денят, в който са приключили устните състезания, което задължава съда при постановяване на решението си да вземе предвид всички релевантни за спорното право факти, настъпили след предявяване на иска, то следва извода, че съдебният акт трябва да зачете и настъпилата в хода на делото изискуемост на насрещното вземане, независимо дали то е въведено като предмет на насрещния иск или е предявено с възражението за прихващане. /

решение № 225 от 28.05.2011 г. на ВКС по т. д. № 631/2010 г., II т. о., ТК, докладчик съдията Мария Славчева; решение № 113 от 9.07.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1274/2013 г., II г. о., ГК, докладчик председателят Емануела Балевска

Възражението за прихващане е допустимо и основателно даже, когато тези вземания или едно от тях са нелеквидни. Тази възможност същевременно разкрива, че на нашето право е познато освен прихващането по чл. 103 и чл. 104 ЗЗД, но още и т.нар съдебно прихващане с неликвидни вземания (така: 1556-68-I; 1229-70-I; 3289-78-I; 2-84 ПОС ВДА; XIII 50; 39 – 78 AС IV 177; 60 – 80 IV 178) /

проф.д-р. Живко Сталев, „Българско Гражданско Процесуално Право”

Относно възражението за съдебно прихващане

Във всяка правова държава са предвидени законови разпоредби, даващи възможност за защита пред съд на накърнени граждански права. В Конституцията на Република България това са текстовете на чл. 56, чл. 117, ал. 1 и чл. 120, както и съответни разпоредби в Гражданския, Административния и Наказателнопроцесуалния закон. Когато едно лице прецени, че са накърнени негови права, то може свободно да се обърне към съда с искане за защитата им, без да носи други последствия при неоснователност на претенцията, освен тази за разноските по делото, направени от другата страна в съдебния процес. Когато едно частно лице предяви неоснователен иск пред съд, или подаде неоснователна тъжба, то не носи отговорност по чл. 45 от ЗЗД за причинените на другата страна неудобства, притеснения и душевни страдания. Това е така, тъй като искането за защита на накърнени права представлява една правомерна дейност, която е конституционно гарантирана, а отговорността за причинени вреди по чл. 45 от ЗЗД се поражда само при виновно противоправно поведение на причинителя на вредата.

Отговорността за непозволено увреждане предпоставя вреди от деяние, което е неправомерно. Сезирането на надлежните органи на властта с искане за защита на лични права и имуществени интереси не съставлява противоправно действие. Право на всеки гражданин е да сезира органите на властта с искане за защита на правата му, когато счита, че те са застрашени или накърнени от другиго, а сезирането на органите на властта с искане за защита само по себе си не съставлява „злоупотреба с право“.

Константна е съдебната практика, че отговорността за непозволено увреждане предпоставя вреди от деяние, което е неправомерно. В съответствие с тази практика е, че сезирането на надлежните органи на властта със сигнал, жалба или иск от гражданите е конституционно гарантирано право и упражняването му зависи изцяло от тяхната преценка и воля. Гражданите имат право да подадат жалба, или сигнал до разследващите органи с твърдения за извършено от дадено лице престъпление или накърнени техни субективни материални права. Това действие би могло да е деликтно, само ако се установи състав на набедяване по НК или злоупотреба с право, 

т. е. следва да се докаже от субективна страна умисъл и вина.

 Същевременно, жалбоподателят или ищецът е добросъвестен и когато посочените от него обстоятелства не бъдат установени.

По начало няма злоупотреба с право и недобросъвестност например и когато се подава неоснователна жалба срещу индивидуален административен акт. Недобросъвестност има само тогава, когато правото на обжалване на административен акт се упражнява умишлено в противоречие със законовото му защитно предназначение. 

Недобросъвестността не се предполага и този, който я твърди трябва да е докаже.

 Носителят на едно субективно право е свободен да прецени дали и кога да го упражни или въобще да не го упражни, например чрез подаването на сигнал за извършено престъпление или административно нарушение, депозирането на жалба против индивидуален административен акт, предявяването на иск за зашита на считани за увредени законни права или интереси и т.н. Затова упражняването на материално и процесуално право поначало е правомерно

От всичко изложено следва, че упражняването на материални и процесуални права поначало е правомерно. Съгласно съдебната практика, това обаче не изключва възможността за злоупотреба с право. Злоупотребата с право е противоправна, тя е налице, когато правото се упражнява недобросъвестно – за да бъдат увредени права и законни интереси на други (чл. 57, ал. 2 от Конституцията), но също и в противоречие с интересите на обществото (чл. 8, ал. 2 ЗЗД). Отговорността за вреди от злоупотреба с право по правното си естество е деликтна и противоправността се изразява в недобросъвестното упражняване на законно признато право. 

Доказването на недобросъвестността

обаче е в тежест на пострадалия, т.е злоупотреба с право

налице само при доказано недобросъвестно упражняване на едно право

. Отговорността за вреди от злоупотреба с право е деликтна и противоправността се изразява в недобросъвестното упражняване на законно признато право, 

като доказателствената тежест е за пострадалия

. Този извод е в съответствие с решение № 1347 от 18.12.2008 г. по гр. д. № 5006/2007 г. на II ГО на ВКС и на решение № 758 от 11.02.2011 г. по гр. д. № [ЕИК] г. на IV ГО на ВКС. В тези решения е прието, че искането за защита, отправено към държавен орган е израз на установено в Конституцията право, поради което е правомерна дейност. Гражданинът е добросъвестен и когато посочените от него обстоятелства не бъдат установени. Злоупотреба с право /тоест противоправно поведение/ е налице, когато искането не е отправено с цел да бъдат взети необходимите мерки от страна на държавния орган, а когато молителят знае, че обстоятелствата са неверни, но подава искането си за да навреди другиму или за да накърни друг обществен интерес. (

решение по гр. д. № 1243/2009 г. на ВКС, IV г. о.; решение № 758 от 11.02.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1243/2009 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Борислав Белазелков; решение № 245 от 5.11.2014 г. на ВКС по гр. д. № 1734/2014 г., III г. о., ГК, докладчик съдията Драгомир Драгнев

Налага се изводът, че предявяването на един оказал се в последствие неоснователен иск би могло да представлява противоправно поведение на предявилата го страна само и единствено в хипотезата на т.нар. злоупотреба с права, т.е. когато искът е заведен единствено и само с цел и намерение да увреди насрещната страна, а не за да бъдат защитени считани за накърнени субективни материални права, за които страната знае, че поначало не съществуват или, че не са защитими. Злоупотребата с право предполага пряк умисъл за увреждане и съзнание за липса на права или изнасяне на невярна информация пред орган на властта, поради което не се обхваща от презупцията за виновност по чл. 45, ал. 2 ЗЗД, а установяването на това намерение и знание при условията на пълно и главно доказване е в тежест на пострадалото лице (

решение № 758 от 11.02.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1243/2009 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Борислав Белазелков

Може ли спечелилият гражданско дело ответник да претендира от предявилия неоснователния иск ищец обезщетение за неимуществени вреди?

Съгласно разпоредбата на чл. 31, ал. 2 ЗС, когато съсобствена (обща) вещ се ползва лично само от някои от съсобствениците, то те дължат обезщетение на останалите за ползата, от която са лишени, от деня на писменото поискване. Предпоставка за възникване на задължението за обезщетяване по чл. 31, ал. 2 ЗС е съсобственото имущество да се ползва лично от един от съсобствениците, като се вземе предвид отдаването му под наем или за ползване на трети лица. Обстоятелството, че един от съсобствениците ползва общата вещ, сам по себе си дава правото на другия съсобственик да претендира заплащане на обезщетение от деня на писменото поискване, тъй като е лишен от възможността да извлича ползите от вещта по причина действията на другия съсобственик. Разпоредбата на чл. 31, ал. 2 ЗС обвързва задължението за заплащане на обезщетения пряко с осъществяваното само от единия съсобственик ползване на цялата вещ, без да е необходимо неползващият съсобственик да доказва, че не е допускан до същата.

Съгласно ТР № 7/2012 г. на ВКС, претенцията за обезщетение по чл. 31, ал. 2 ЗС е основателна, когато неползващ съсобственик е отправил писмено поискване, същото е получено и въпреки това той или членове на неговото семейство продължават пряко и непосредствено да си служат с цялата обща вещ, съобразно предназначението й, за задоволяване на свои /лични или на семейството си/ потребности, без да зачита конкурентните права на другия съсобственик.

Съгласно утвърдилата се съдебна практика (решение № 783/08.04.2011 г. на ВКС по гр.дело № 1286/2009 г. постановено по реда ма чл.290 ГПК и др.), след като веднъж е отправена писмена покана за заплащане на обезщетение по чл. 31, ал. 2 ЗС за определен период, за всеки следващ период не е необходимо да бъде отправяна такава покана. Веднъж отправено, писменото поискване действа занапред без ограничение във времето до настъпването на правопогасяващ факт.

Претенцията по чл. 31, ал. 2 от Закона за собствеността

С разпоредбата на чл. 200, ал. 1 КТ законодателят въвежда отговорност на работодателя за вреди от трудова злополука или професионална болест, които са причинили временна неработоспособност, трайно намалена работоспособност 50 и над 50 на сто или смърт на работника или служителя, независимо дали негов орган или друг негов работник или служител има вина за настъпването на вредите. Изисква се вредните последици да са резултат на пряка или косвена връзка с трудовата дейност на този работник – при или по повод изпълнението на възложената работа или на каквато и да е работа, извършена и без нареждане, но в интерес на работодателя, както и по време на почивка, прекарана в предприятието или по пътя към местоработат му. Законът изисква още да е налице причинна връзка между увреждането и настъпилите вреди. Тази отговорност има обективен и безвиновен характер, т.е. работодателят отговаря независимо от това, дали негов орган или друг работник имат вина за настъпване на вредите. Трайната практика на ВКС приема, че е недопустимо при влязло в сила разпореждане на НОИ по чл. 60, ал. 1 КСО, с което злополуката е призната за трудова, да се преразглежда въпросът доколко увреждането е в причинна връзка с извършваната работа по трудовото правоотношение.

В случаите, в които в резултат на трудовата злополука е настъпила смъртта на работника или служителя, неговите наследници имат право на обезщетение за неимуществени вреди – душевните болки и моралните страдания, които са претърпяли в резултат на смъррта на техния близък родственик. При определяне размера на обезщетението за претърпените неимуществени вреди, съдът следва да обсъди всички относими доказателства и да го определи като съобрази обществения критерий за справедливост, закрепен в чл. 52 от ЗЗД. Справедливостта по смисъла на тази норма не е абстрактно понятие, а се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики:характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, общественото му и социално положение, роднинската връзка между пострадалия и търсещия обезщетение, както и степента им на близост, обществено – икономическата конюнктура в страната, съгласно задължителните постановки на ППВС 4/68.

Същност на имуществената отговорност на работодателя при трудова злополука

По арг. от чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОС, вр. пар. 7, ал. 1, т. 3 ЗМСМА, общините са собственици и стопани на улиците и пътищата в техните граници. Съгласно чл. 11, ал. 1 ЗОС имоти и вещи – общинска собственост, се управляват в интерес на населението в общината съобразно разпоредбите на закона и с грижата на добър стопанин. Съгласно чл. 167, ал. 1 ЗДвП лицата, които стопанисват пътя, го поддържат в изправно състояние, сигнализират незабавно препятствията по него и ги отстраняват във възможно най – кратък срок. Съгласно чл. 167, ал. 2, т. 1 ЗДвП служби за контрол, определени от кметовете на общините, контролират в населените места изправността и състоянието на пътната настилка. Съгласно чл. 3 ЗДвП лицата, които стопанисват пътищата, ги поддържат изправни с необходимата маркировка и сигнализация за съответния клас път, организират движението по тях така, че да осигурят условия за бързо и сигурно придвижване. Съгласно пар. 6, т. 1 от ДР на ЗДвП, „път“ е всяка земна площ или съоръжение, предназначени или обикновено използвани за движение на пътни превозни средства или на пешеходци, като към пътищата се приравняват и улиците.

Неизпълнението на задълженията на общините по чл. 167, ал. 1 и чл. 3 от ЗДвП да сигнализира и обезопаси наличното препятствие /по смисъла на пар. 6, т. 37 от ДР на ЗДП/ на пътното платно, е основание за ангажиране на нейната отговорност по следните съображения:

По чл. 49 ЗЗД отговаря този, който е възложил на друго лице някаква работа. Общината отговаря за бездействието на работниците и служителите или службите за контрол, на които е възложила дейността по поддържането на пътя. Съгласно чл. 167, ал. 2 ЗДвП служби за контрол, определени от кметовете на общините, контролират в населените места изправността и състоянието на пътната настилка. Съгласно чл. 45 ЗЗД вината се предполага до доказване на противното.

Общината изпълнява дейностите по чл. 167, ал. 1 и ал. 2, т. 1, вр. чл. 3, ал. 1 ЗДвП чрез служителите си или други лица, на които е възложила изпълнението на посочените задължения, като носи обективна гаранционно – обезпечителна отговорност при действията/бездействията на лицата, натоварени с извършването на възложената работа по подръжката на улиците на територията на съответното населено място. Според даденото в т. 3 от ППВС № 4/30.10.1975 г. разрешение, собственикът на вещта, отговаря по чл. 45 ЗЗД, съответно по чл. 49 ЗЗД при възможност за обезопасяване на вещта, ако това не е направено, като отговорността по чл. 50 ЗЗД е в случаите на невъзможност да се обезопаси вещта, в която хипотеза вредите са причинени от присъщите на вещта свойства. В настоящия случай, собственик на улицата, на основание чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОС вр. § 7, ал. 1, т. 4 от ЗМСМА е Община Варна, която съгласно чл. 11, ал. 1 ЗОС, следва да я управлява с грижата на добрия стопанин, като е налице обективна възможност за обезопасяването на улицата, чрез обозначаване и/или сигнализиране на наличното пътно препятствие или чрез своевременен ремонт на дупката. С оглед на това, че наличието на дупка на пътното платно, явяваща се причина за ПТП, е резултат от бездействието на службите за контрол, чрез които Община Варна по закон осъществява изпълнението на очертаните по – горе задължения, която освен това е и собственик на улицата, при наличие на обективна възможност за обезопасяването й, общината отговаря спрямо увреденото лице на основание чл. 49 ЗЗД, вр. чл. 45 ЗЗД /

решение № 15 от 25.07.2014 г. на ВКС по т. д. № 1506/2013 г., I т. о., ТК, докладчик съдията Костадинка Недкова;

решение № 1184 от 29.10.2009 г. на ВКС по гр. д. № 5107/2007 г., II г. о., ГК, докладчик съдията Ценка Георгиева/.

Следва ли общината да ме обезщети ако автомобилът ми попадне в дупка в границите на нейната територия и бъде повреден?

Клауза в трудовия договор или в допълнително споразумение към него, с която се предвижда, че в определен период след прекратяване на трудовото правоотношение работникът/служителят няма право да извършва конкурентна стопанска дейност или да работи при друг работодател със сходен предмет на дейност е нищожна /не поражда никакви правни последици/. Това становище е възприето константно в задължителната съдебна практика на Върховния касационен съд на Репубика България. С тази практика, по закон следва да се съобразяват, както по низшите съдилища, така и всички държавни институции, органи и правни субекти на територията на страната. В тази връзка и по – конкретно:

Уговорката, с която се ограничава извършването на конкурентна дейност от страна служители за определен срок след прекратяване на трудовият им договор, на първо място е сключена в нарушение на конституционно признатото право на труд, по специално нормата на чл. 48, ал. 3 КРБ, в която се прогласява свободата на избор на професия и място на работа на всеки гражданин. Работодателят няма право да налага забрана на служителите си, които са се специализирали в дадена област, да не упражняват своята професия, след прекратяването на трудовите си отношения, тъй като това би означавало да се ограничи правото им на бъдещо престиране на труд, а подобна клауза по своята същност е нищожна. Такава клауза, макар и да не е свързана със съдържанието на трудовия договор, възлага задължение на работника или служителя в определен период от време да не встъпва в трудови или граждански отношения с конкурентен на работодателя правен субект, която уговорка противоречи на норми и принципи на трудовото право – чл. 8, ал. 4 КТ /

решение № 22 от 23.04.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1720/2011 г., IV г. о., ГК, докладчик председателят Светла Цачева; решение № 369 от 24.10.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1070/2011 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Мими Фурнаджиева; решение № 740 от 18.11.2010 г. на ВКС по гр. д. № 322/2010 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Веска Райчева

Подобни клаузи в трудовия договор или в допълнително споразумение към него са допустими и мислими при трудовия договор за придобиване на квалификация по чл. 229, ал. 1 КТ; трудовия договор с условие за обучение по време на работа по чл. 239 КТ; договор по чл. 234 КТ за повишаване на квалификацията и преквалификация към основовния трудов договор. В тези случаи законодателят изрично е предвидил, че работникът/ служителят има задължение да работи в предприятието на работодателя си за срок между 3 и 5 години след придобиването на съответната квалификация или завършването на обучението. Логиката е, че работодателят е вложил средства в работника за неговото обучение и квалификация и след усвояването на определени знания и умения благодарение на тези средства, работникът следва да е лоялен към работодателя си в определен времеви период. Изхожда се от основния принцип в правото за недопустимост на неоснователното обогатяване – в случая със средствата, вложени в обучението и квалификацията на работника.

Относно клауза в трудовия договор, че работникът няма право да работи при друг работодател, осъществяващ същата или сходна стопанска дейност, в определен период след прекратяване на трудовото правоотношение с настоящия работодател

Съгласно чл. 193 от ЗЗД продавачът отговаря пред купувача, ако продадената вещ има недостатъци, които съществено намаляват нейната цена или годност за обикновеното или предвиденото в договора употребление.
След като приеме вещта от продавача, купувачът трябва да я прегледа в течение на времето, което обикновено е необходимо за това в подобни случаи и незабавно да уведоми продавача за забелязаните недостатъци (т.нар явни недостатъци). Когато по – късно се открият недостатъци, които не са могли да бъдат забелязани при обикновен преглед (скрити недостатъци), правата на купувача се запазват, ако той незабавно уведоми продавача за открития недостатък. Съгласно чл. 195 ЗЗД при продажба на вещ с недостатъци купувачът може да върне вещта на продавача и да иска обратно заплатената цена заедно с разноските за продажбата; да задържи вещта и да иска намаляване на цената (отбив) или да отстрани недостатъците за сметка на продавача. Купувачът има тези права и ако вещта е погинала или е била повредена, ако това е станало поради нейни недостатъци или поради случайно събитие (чл. 196 ЗЗД).
Разпоредбата на чл. 197 ГПК предвижда, че тези права на купувача се погасяват с изтичането на шест месеца при продажбата на движими вещи и една година при продажбата на недвижими имоти. Според съдебната практика, сроковете по чл. 197 ЗЗД са давностни и се прилагат от съда само при въведено в процеса възражение за изтекла погасителна давност.
В Закона за защита на потребителите се съдържат специални правила, охраняващи интереса на потребителя при покупката на вещ с недостатъци.

автор: адвокат Светлин Тодоров.

Какви са правата на купувача, ако му бъде продадена вещ с недостатъци?

Съгласно чл. 225, ал. 1 КТ при незаконно уволнение работникът или служителят има право на обезщетение от работодателя в размер на брутното му трудово възнаграждение за времето, през което е останал без работа поради това уволнение, но за не повече от 6 месеца.
Въпросът на каква база се определя обезщетението по чл. 225, ал. 1 КТ е разрешен еднозначно и безпротиворечиво в правната доктрина и съдебната практика, при приложение на разпоредбите на чл. 228 КТ и чл. 17, ал. 1, т. 1 – 7 от Наредба за структурата и организацията на работната заплата. Съгласно чл. 228, ал. 1 КТ брутното трудово възнаграждение за определяне обезщетението по чл. 225, ал. 1 КТ е полученото от работника или служителя брутно трудово възнаграждение за месеца, предхождащ месеца, в който е възникнало основанието за съответното обезщетение, или последното получено от работника или служителя месечно брутно трудово възнаграждение, доколкото друго не е предвидено. Съгласно чл. 17, ал. 1 от т НСОРЗ брутното трудово възнаграждение за определяне на обезщетенията по чл. 228 КТ, включва основната работна заплата за отработеното време; възнаграждението над основната работна заплата, определено според прилаганите системи за заплащане на труда; допълнителните трудови възнаграждения, определени с наредбата, с друг нормативен акт, с колективен или с индивидуален трудов договор или с вътрешен акт на работодателя, които имат постоянен характер; допълнителното трудово възнаграждение при вътрешно заместване по чл. 259 от КТ; възнаграждението по реда на чл. 266, ал. 1 от КТ; възнаграждението, заплатено при престой или поради производствена необходимост, по чл. 267, ал. 1 и 3 от КТ; възнаграждението по реда на чл. 268, ал. 2 и ал. 3 от КТ.
Следователно брутното трудово възнаграждение по чл. 228 КТ за целите на определяне на обезщетението по чл. 225, ал. 1 КТ включва основното трудово възнаграждение и тези допълнителни възнаграждения, които имат постоянен характер, като същото се изчислява на база последното брутно трудово възнахраждение за пълен отработен месец преди уволнението. Други възнаграждения извън горните, с непостоянен по основание, с материално стимулиращ, обусловени от конкретен стопански резултат или с гратификационен характер, не се включват при определяне на базата за изчисление на БТВ по чл. 228 КТ (в този смисъл: решение № 181/22. 07. 2015 г. по гр.д. № 4554/2014 г. на ВКС, 4-то г.о.; определение № 212/17. 02. 2016 г. по гр. д. № 5133/2015 г., 3 – то г.о.; определение № 1118/ 14. 10. 2015г. по гр.д. № 3981/2015г. на ВКС, 4 – то г.о.).

Относно начина на изчисляване размера на обезщетението за оставане без работа по чл. 225, ал. 1 КТ.

Съгласно чл. 274, ал. 2 КЗ, застрахователят има право да получи платеното от него застрахователно обезщетение от лицето причинило пътно –транспортното произвшествие, ако същото към датата на ПТП е управлявало моторното превозно средство без свидетелство за правоуправление.

Посочената законова хипотеза визира типичен случай на регресна отговорност. Разпоредбата обаче е неясна и в практиката възникват трудности по прилагането й във връзка със смисъла и значението на използвания от законодателя израз – „без свидетелство за правоуправление”.

Някои съдилища приемат, че използваният от законодателя израз обхваща и случаите, в които валидността на СУМПС е изтекла и същото не е било подленено от водачава в законоустановения срок. Това виждане не може да бъде споделено:

Хипотезата на чл. 274, ал. 2 КЗ не обхваща случаите на управление на МПС с изтекъл срок на валидност на СУМПС. Изтеклият срок на свидетелството за управление на МПС не прави водача неправоспособен, тъй като изтеклият срок на свидетелството за управление няма за последица загубването на придобитата правоспособност, а е основание за подмяна на свидетелството /в този смисъл: решение № 170/17.03.2008 г. на ВКС, постановено по т.дело № 760/2007 г./.

Правоспособността да се извършва правно регламентирана дейност, каквато е управлението на МПС, не се поражда от фактическото притежаване или държане на СУМПС, а от наличието на съвкупност от правно регламентирани факти: възраст, образование, физическа годност, издържан изпит и др. Когато тези факти са осъществени по изискуемния от закона начин, лицето придобива правоспособност, а свидетелството само удостоверява този факт. Следователно СУМПС по своята същност е документ от значение за упражняване правото да се управлява МПС и това право може да бъде отненто само по предвидения в закона ред. Това право се отнема по реда на чл. 171 ЗДвП, чл. 157, ал. 4 ЗДвП; като наказание за извършено престъпление и в други установени от закона случаи.

Изводът е, че с изразът „без свидетелство за правоуправление”, законодателят е имал предвид случаите, когато водачът въобще не е придобил правоспособност за управление на МПС по надлежния ред или същата е била отнета поради извършено престъпление или административно нарушение. Законовата разпоредба на чл. 274, ал. 2 КЗ не се отнася до случаите, при които водачът е бил правоспособен, но е пропуснал да подмени СУМПС с ново след изтичане срока му на валидност. В тези случаи не възникват регресни права в полза на застрахователното дружество, заплатило застрахователното обезщетение на пострадалите трети лица или на самия застрахован водач.

Регресният иск на застрахователя по чл. 274, ал. 2 КЗ

Настоящото изложение има за цел да съпостави правния режим, приложим по отношение на гражданите на ЕС при влизането и пребиваването им на територията на друга държава – членка на ЕС и този, касаещ влизането и пребиваването на граждани на държави извън ЕС на територията на държава – членка на Съюза, с цел да се откроят предимствата на принципа за свободно движение на хора (граждани на ЕС) в рамките на Съюза и практическото му приложение и имплементацията му в законодателството на Република България.

За целите на изложението, предмет на изследване ще бъдат освен относимите законови актове (първично и вторично право) на ЕС, така и тези от националното законодателство на Република България, като държава – членка на ЕС.

Съгласно Договора за Европейския Съюз /ДЕС/ и Договора за създаване на Европейската Общност /ДЕО/, основна цел на държавите – членки при създаването на Съюза е да го поддържат и развиват като пространство на свобода, сигурност и правосъдие, в което се осигурява свободното движение на лица, стоки, услуги и капитали. Съгласно ДЕС, Съюзът предоставя на своите граждани пространство на свобода, сигурност и правосъдие без вътрешни граници, в което е гарантирано свободното движение на хора в съчетание с подходящи мерки по отношение на контрола на външните граници, убежището, имиграцията, както и предотвратяването и борбата с престъпността.

Принципът за „свободното движение на лица (хора), стоки, услуги и капитали” е основополагащ при създаването на първичното и вторичното право на Европейския Съюз.

Освен ДЕО и ДЕС и съответните им изменения през годините /например Договора от Ница и/или Лисабонския договор/ – т.нар. „първично право” на ЕС, институциите на Съюза са приели и законодателни актове на „вторичното” право, които целят да създадат единна правна рамка относно обезпечаване приложението на принципа за свободно движение на хора, стоки, услуги и капитали в рамките на Общността. Такива актове на вторичното право на ЕС са Регламентите и Директивите.

Регламентите са задължителни законодателни актове, които следва да се прилага в своята цялост във всички страни от ЕС и имат т.нар. „пряко” действие. Директивите са законодателни актове, с които се определя цел, която всички страни от ЕС трябва да постигнат. Те нямат „пряко” действие. Отделните страни сами решават по какъв начин да постигнат целта, заложена във всяка директива. Обичайно разпоредбите и правилата по съответната директива /по отрасли/ се имплементират в националното (вътрешното) право на държавите – членки чрез приемането на законодателен акт, подзаконов нормативен акт или чрез друга правна техника.

Основен законодателен акт на вторичното право на ЕС, с който е създадена единна правна рамка и правила относно правото на граждани на ЕС да се движат сводобно и да пребивават на територията на държавите – членки е Директива 2004/38/ЕО на Европейския Парламент и на Съвета от 29.04.2004 г. относно правото на граждани на Съюза и на членове на техните семейства да се движат и да пребивават свободно на територията на държавите членки и за изменение на Регламент (ЕИО) № 1612/68 и отменяща Директиви 64/211/ЕИО; 68/360/ЕИО, 72/194/ЕИО; 73/148/ЕИО, 75/35/ЕИО, 90/364/ЕИО, 90/365/ЕИО и 93/96/ЕИО.

Разпоредбите на посочената директива и заложените в нея правила относно свободното движение на хора в рамките на Общността /включително правото на граждани на ЕС да влизат и да пребивават свободно на територията на други държави – членки на Съюза/, са имплементирани в националното законодателство на Република България с приемането на Закона за влизането, пребиваването и напускането на Република България на гражданите на Европейския съюз и членовете на техните семейства /обн. ДВ, бр. 80 от 3.10.2006 г., в сила от датата на влизане в сила на Договора за присъединяване на Република България към Европейския съюз – 1.01.2007 г., изм., бр. 109 от 20.12.2007 г., в сила от 1.01.2008 г., бр. 69 от 5.08.2008 г., доп., бр. 36 от 15.05.2009 г., изм., бр. 93 от 24.11.2009 г., в сила от 25.12.2009 г., доп., бр. 102 от 22.12.2009 г., изм. и доп., бр. 9 от 28.01.2011 г., бр. 21 от 13.03.2012 г./.

От друга страна Законът за чужденците в Република България /обн., ДВ, бр. 153 от 23.12.1998 г., последно изменение и допълнение – бр. 70 от 9.08.2013 г., бр. 108 от 17.12.2013 г./ е онзи нормативен акт, който създава правилата за влизане и пребиваване на територията на Република България на граждани на държави, които не са членки на ЕС.

При съпоставяне основните разпоредби на посочените законодателни актове на ЕС и на националното законодателство на Република България, ще се открои практикческото приложение и ползата от принципа за свободно движение в рамките на Общността на граждани на страни – членки на ЕС, при съпоставка с ограниченията и административните формалности, пред които са изправени гражданите на държавите – нечленки на ЕС при влизането и пребиваването им в Република България (страна членка на ЕС).

Съгласно Директива 2004/38/ЕО на Европейския Парламент и на Съвета от 29.04.2004 г., чиито разпоредби са имплементирани в националното законодателство със Закона за влизането, пребиваването и напускането на Република България на гражданите на Европейския съюз и членовете на техните семейства, държавите – членки дават на гражданите на съюза разрешение да влизат на тяхната територия с валидна карта за саломичност или паспорт. От гражданите на Съюза не се изискват входни визи и не им се вменява равностойно задължение при влизането на територия на държава – членка на ЕС (чл. 5.1. от Директивата). След като влязат на територията на съответна държава – членка, гражданите на друга държава – членка на Съюза, имат право на пребиваване на територията на посетената държава за срок до три месеца без никакви условия или формалности, освен изискването да притежават валидна карта за самоличност или паспорт (чл. 6.1. от Директивата).

Всички граждани на Съюза имат право да пребивават на територията на друга държава – членка за срок, по-дълъг от три месеца, само ако са работници или самостоятелно заети лица в приемащата държава – членка; притежават достатъчно средства за себе си и за членовете на семейството си, с цел да не се превърнат в тежест за системата за социално подпомагане на приемащата държава – членка през времето си на пребиваване и притежават пълно здравно застрахователно покритие в приемащата държава–членка; или са записани в частно или държавно учебно заведение, акредитирано или финансирано от приемащата държава–членка въз основа на нейното законодателство или административна практика, с основната цел да преминат курс на обучение, включително професионално обучение и притежават пълно здравно застрахователно покритие в приемащата държава–членка и убедят съответните национални власти, посредством декларация или други равностойни средства, избрани от тях, че притежават достатъчни финансови средства за себе си и за членовете на семейството си, с цел да не се превърнат в тежест за системата за социално подпомагане на приемащата държава–членка през времето си на пребиваване (чл. 7 от Директивата).

За срокове на пребиваване по – дълги от три месеца приемащата държава–членка може да изиска от гражданина на Съюза да се регистрира при съответните власти. Крайният срок за регистриране не може да бъде по-малък от три месеца от датата на пристигането. Веднага се издава удостоверение за актуална регистрация, съдържащо името и адреса на регистриращото се лице и датата на регистрация. Неспазването на изискването за регистрация може да доведе до налагане спрямо въпросното лице на съразмерни и недискриминационни санкции.

Гражданите на Съюза и членовете на техните семейства притежават правото на пребиваване, дотогава, докато не се превърнат в неприемлива тежест за системата за социално подпомагане на приемащата държава–членка или докато отговарят на условията, посочени в тези членове.

Граждани на Съюза, които са пребивавали законно в приемащата държава – членка в продължение на непрекъснат срок от пет години, имат право на постоянно пребиваване в тази държава (чл. 16.1. от Директивата). Доколкото Законът за влизането, пребиваването и напускането на Република България на гражданите на Европейския съюз и членовете на техните семейства е националният нормативен акт, чиято цел е да имплементира посочената директива в националното законодателство на Р.България, то неговите разпоредби касаещи влизането, пребиваването и придобиването статут на продъжлително и постоянно пребиваване на територията на Република България от граждани на ЕС, са идентични или сходни с посоченоте по – горе разпоредби от Директивата.

Изводът който се налага е, че граждани на държава – членка на ЕС могат да влязат на територията на Република България (да преминат държавната й граница) без каквито и да е визови или гранични формалности, легитимирайки се единствено с личен идентификационен документ. След влизането си в на територията на Република България тези граждани имат право да пребивават в страната без ограничение за период от 3 месеца. За да продължат да пребивават след този срок, същите следва да се сдобият със статут на „продължително – пребиваващи” на територята на страната, съгласно терминологията на националния закон. Условията за това бяха посочени по – горе, като е видно, че гражданинът на ЕС може да придобие статут на продължително пребиваващ в България дори и само ако притежава достатъчно средства за живот и няма да представлява тежест за осигурителната и здравната система на страната. Ако „продъжлително” пребиваващ на територията на България гражданин на ЕС пребивава законно в страната за срок от пет години, то същият може да придобие статут на „постоянно пребиваващ” съгласно терминологията на националния закон.

Следователно, изискванията в националното ни законодателство към граждани на ЕС относно влизането и пребиваването им в Република България са силно занижени, като това е резултат на имплементацията на посочената директива в националното ни законодателство и е пример на проявление на принципа за свободно движение на хора, стоки, капитали и услуги в рамките на Общността.

От друга страна, ако гражданин на държава, която не е членка на ЕС желае да влезе и пребивава през определен период в Република България (страна членка на съюза), то последният ще бъде изправен пред множество законови и административни изисквания, предвидени в Закона за чужденците в Република България.

Съгласно разпоредбите на посочения закон, чужденец (гражданин на държава – нечленка на ЕС) може да влезе в Република България, ако притежава редовен документ за задгранично пътуване или друг заместващ го документ, както и виза. Видът на визата се определя от целта, за която се издава и биват: за летищен транзит (виза вид „А“); за краткосрочно пребиваване (виза вид „C“); за дългосрочно пребиваване (виза вид „D“). Визата за краткосрочно пребиваване с цел транзитно преминаване е с продължителност на пребиваването на територията на Република България до два дни и се издава на чужденец, който влиза в Република България и напуска територията й на път от една държава за друга държава. Виза за дългосрочно пребиваване със срок на валидност до 6 месеца и с право на пребиваване до 180 дни се издава на чужденец, който желае да се установи продължително или постоянно в Република България. Визата за дългосрочно пребиваване дава право на многократно влизане на територията на Република България в рамките на срока на нейната валидност.

Пребиваването на статут на пребиваване (продъжлително и/или постоянно) на чужденците, граждани на държави – нечленки на ЕС, в Република България се осъществява въз основа на издадена виза. Чужденците пребивават в Република България: краткосрочно – до три месеца в рамките на всеки 6-месечен период от датата на влизането в страната; продължително – с разрешен срок до една година; дългосрочно – с разрешен първоначален срок 5 години и възможност за подновяване след подадено заявление; постоянно – с разрешен неопределен срок.

Неизчерпателно законовите изисквания за придобиване на разрешение за продължително пребиваване могат да от чужденци – граждани на държави извън ЕС, са същите да притежават виза вид „D” да желаят да извършват работа по трудово правоотношение след разрешение от органите на Министерството на труда и социалната политика; желаят да осъществяват търговска дейност в страната по законоустановения ред, като в резултат на тази дейност са разкрити най-малко 10 работни места за български граждани, поддържани за срока на пребиваването, освен когато е уговорено друго в международен договор, ратифициран, обнародван и влязъл в сила за Република България; са представители на чуждестранни търговски дружества, регистрирани в Българската търговско-промишлена палата; са постъпили на продължително лечение в лечебно заведение и разполагат с финансови средства за лечение и издръжка; са кореспонденти на чуждестранни средства за масово осведомяване и имат акредитация в Република България; желаят да извършват дейност с нестопанска цел след разрешение от Министерството на правосъдието при условия и по ред, определени с наредба на министъра на правосъдието, съгласувано с министъра на вътрешните работи и с председателя на Държавна агенция „Национална сигурност“; да са вложили сума не по-малка от 600 000 лв. – за всеки чужденец, за придобиване на право на собственост върху недвижими имоти на територията на Република България или чужденецът е собственик на повече от 50 на сто от капитала на българско търговско дружество, вложил е същата сума в капитала на дружеството и в резултат на това дружеството е придобило правото на собственост върху недвижими имоти в страната на тази стойност; към датата на подаване на заявлението за разрешение за продължително пребиваване чужденецът или юридическото лице трябва да е изплатило напълно сумата, която да е постъпила по сметка в българска лицензирана кредитна институция, а ако имотите са придобити със заемни средства, непогасената част от заема не трябва да надвишава 25 на сто; са извършили инвестиция в икономически необлагодетелствани региони по смисъла на Закона за насърчаване на инвестициите чрез внасяне в капитала на българско търговско дружество на не по-малко от 250 000 лв., като чужденецът е съдружник или акционер с поименни акции и притежава не по-малко от 50 на сто от капитала на дружеството и в резултат на вложението са придобити нови дълготрайни материални и нематериални активи на стойност не по-малко от 250 000 лв. и са разкрити най-малко 5 работни места за български граждани, поддържани за срока на пребиваването, удостоверено от Министерството на икономиката, енергетиката и туризма.

За получаване на разрешение за продължително пребиваване лицата следва да имат осигурено жилище, задължителни здравни застраховки и осигуряване, достатъчни средства за издръжка, без да прибягват до системата за социално подпомагане, в размер не по-малък от минималната месечна заплата, минималната стипендия или минималната пенсия съгласно законодателството на Република България за срока на пребиваване. При първоначално подаване на заявление за разрешение за пребиваване лицата, навършили 18 години, с изключение на лицата без гражданство, представят и свидетелство за съдимост, издадено от държавата, чиито граждани са, или от държавата на обичайното им пребиваване.

Статут на дългосрочно пребиваване се предоставя на чужденец (гражданин на държава – нечленка на ЕС), който е пребивавал законно и без прекъсване на територията на Република България в рамките на 5 години преди подаване на заявлението за разрешаване на дългосрочно пребиваване.

Анализът на разпоредбите на Закона за чужденците в Република България, налага изводът, че изискванията към влизането, пребиваването и получаването на статут на продължително, дългосрочно и постоянно пребиваване в Република България за чужденци (граждани на държави извън ЕС) са многобройни и силно обременителни. Така например едно от алтернативните условия, за да пребивава постоянно в страната такъв чижденец е, същият да е извършил инвестиции на значителна стойност в страната, да е разкрил работни места, да е научен работник и др. За да влезе на територията на Република България и, за да можде въобще да направи постъпки са придобиване статут на продъжлително или постоянно пребиваващ чужденец в България, гражданинът на държава – нечленка на ЕС, трябва задължително да притежава виза вид “D”, административните формалности и изискванията за сдобиване с каквато също са многобройни.

Изводът, който се налага е, че правният режим на влизане, пребиваване и придобиване на статут на пребиваване в Република България от гражданин на ЕС е значително по – лек от този, предвиден за граждани на държави, които не са членки на ЕС. Имайки предвид задължителният характер на Директива 2004/38/ЕО на Европейския Парламент и на Съвета от 29.04.2004 г. за всяка една държава – членка на ЕС, то макар и да не сме запознати в детайли с националното законодателство на всяка държава членка на Съюза, би могло да се направи обосновано предположение, че разпоредбите на директивата са имплементирани успешно в националните правни системи на по – голямата част от държавите – членки. По този начин в рамките на Общността се осигурява свободното движение на хора през вътрешните й граници, либерален режим на пребиваване в страните членки с продължителност до 3 месеца, както и значително облекчена процедура по придобиването на статут на продължително или постоянно пребиваващ чужденец (гражданин на ЕС) на територията на държава – членка на ЕС. Разпоредбите на Директива 2004/38/ЕО на Европейския Парламент и на Съвета от 29.04.2004 г. и посочените национални закони са проявление на принципа и целта, върху който е изграден ЕС, а именно за свободно движение на хора, стоки, услуги и капитали и открояват предимствата на свободното придвижване на хора в рамките на ЕС, при съпоставка с изискванията за това, които поставя националния закон (в случая на Република България като държава членка на ЕС) пред чужденците – граждани на държави, извън ЕС.

Принципът за свободно движение на хора на територията и през вътрешните граници на Европейския съюз

След присъединяването на Р. България към Европейския съюз, считано от 01. 01. 2007 г., територията на Република България е част от територията на Европейската Общност. С присъединяването ни към Европейския съюз /ЕС/, границите на страната следва да се разглеждат, от една страна като външна граница на Общността с трети страни–нечленки на Европейския съюз, а от друга като вътрешни граници за Общността. Последните очертават и имат значение за преценката докъде се разпростира националния суверенитет и юрисдикция на Република България. Тяхното преминаване обаче е подчинено на общите принципи и правила, регламентира в Договора за европейската общност /ДЕО/ и Договора за европейския съюз /ДЕС/, касаещи създаване на пространство на свобода, сигурност и правосъдие без вътрешни граници (чл. 2 ДЕС), свободното движение на хора, стоки и капитали в рамките на Общността. Преминаването на вътрешна граница на ЕС е освободено от митнически формалности и ограничения, освен в изрично предвидените във вътрешното и общностно законодателство случаи. Преминаването на вътрешна граница на ЕС на практика не е същинско преминаване на държавна граница /в смисъла употребен в националното законодателство/.

Така например, пренасянето на стоки през вътрешната граница на ЕС, не може да бъде свързано с консумиране състава на квалифицираната контрабанда по чл. 242, ал. 1 НК. В този случай не е налице преминаване на граница, тъй като след 01. 01. 2007 г. за граница на държава–членка на ЕС се приема само външната граница на Общността към държави–нечленки на ЕС.

Нормата на чл. 3, на Договора за ЕС (ДЕС) предвижда, че Съюзът предоставя на своите граждани пространство на свобода, сигурност и правосъдие без вътрешни граници. Съгласно чл. 21 от ДЕС, всеки гражданин на Съюза има право свободно да се движи и да пребивава в рамките на териториите на държавите-членки. Същата свобода е предвидена и за движение на стоки, товари и капитали.

Съгласно Регламент (ЕИО) 2913/1992 г. на Съвета относно създаване на митнически кодекс на общността, територията на общността, включва териториите на държавите членки, териториалните води, вътрешните морски води и въздушното пространство на държавите – членки.

Съгласно Митническия кодекс на общността (чл. 4, т. 7), общностни стоки са: изцяло получени или произведени в границите на митническата територия на общността; внесени от страни или територии извън митническата територия на общността, които са допуснати за свободно обращение; произведени или получени в границите на митническата територия на общността;

„Необщностни“ са стоките, които са различни от общностните.

Общностни стоки могат да бъдат и акцизните стоки (тези, за които се дължи специфичен налог – данък), като за тяхното движение в рамките на общността, включително под режим „отложено плащане на акциз“ е създадена нарочна регламентация, единна за Съюза, а именно Директива 2008/118/ЕО на Съвета и Регламент (ЕО) No 684/2009 г. на Комисията от 24. 07. 2009 г. за прилагане на Директива 2008/118/ЕО на Съвета, по отношение компютъризираните процедури за движението на акцизни стоки под режим отложено плащане на акциз.

При пренасяне на стоки, които са произведени на територията на общността или са вече легално въведени в нея и ще се транспортират през вътрешна граница на Съюза не може да се поставя въпроса за митническа контрабанда.

Контролът на митническите органи, изискването за разрешение или санкция под каквато и да е форма, касаят въвеждането на стоки на територията на Общността от държави–нечленки. Само в тези случаи се поставя въпросът за митническо „манифестиране“, „митническо деклариране на стоки“, „митническо направление на стоки“ и т.н. Когато стоките се произведени на територията на Общността, респ. са внесени на територията на Общността, което предполага тяхното легално въвеждане на територията на Съюза, то тези стоки са придобили статута на общностни такива и за тях важи общият принцип на „свободно движение“. При пренасянето им през вътрешна граница на Общността, тези стоки не се подлагат на митнически формалности, санкции и контрол. Те не могат да бъдат поставени под режим – внос, износ, складиране, усъвършенстване и т.н. Тези режими се прилагат само по отношение на необщностни стоки, които се въвеждат на територията на Общността или при изнасяне на общностна стока извън митническата територия на Общността. Нито една от двете хипотези не е налице, когато се преминава „вътрешна граница“ на Общността. Не случайно в чл. 1 на Регламент (ЕО) No 2913/1992 г. е посочено, че Митническият Кодекс на Общността се прилага за търговията между Общността и трети страни. В рамките на Европейската общност движението на хора и стоки се извършва свободно, между отделните държави няма вътрешни граници, а Общността има само външна граница – тази с държави–нечленки на Европейската общност. Затова и когато едно лице се движи в рамките на Общността, то не е необходимо да декларира носената от него стока, тъй като нито я внася, нито я изнася, нито може да я постави под друг митнически режим. Този извод се налага и следва от тълкуване разпоредбите на чл. 1, чл. 3, чл. 79, чл. 161, чл. 162 от Регламент (ЕИО) 2913/1992 г. на Съвета.

Изложеното обуславя извод, че при липса на вътрешни граници на Общността, пренасянето на стоки от една държава–членка на територията на друга държава–членка, не е свързано с митнически формалности или каквато и да е форма на митническо деклариране.

Затова и пренасянето на стока през вътрешна граница на Общността не може да бъде свързано с нарушаване на митническото законодателство, респ. да доведе до извършване на престъплението „митническа контрабанда”.

Пренасянето на стоки през вътрешната на ЕС граница на страната след 01.01.2007 г., съставлява ли митническа контрабанда

Съдебната практика е единна, че всеки участник в движението е задължен да спазва правилата за движение, но е обосновано също така да е уверен, че това задължение ще бъде спазено и от останалите. Правомерното поведение на водачите на МПС предполага стриктно съблюдаване на режима на скоростта, което да им даде възможност във всеки един момент да намалят или да спрат превозното средство при възникване на опасност на пътя. Върховните съдии изтъкват, че при налична опасност за движението водачите на МПС са длъжни да вземат незабавни и адекватни мерки за безопасно движение – чрез намаляване на скоростта или спиране на автомобила. Такава опасност, според съдебните решения, несъмнено са намиращите се на пътното платно пресичащи пешеходци. Наличието на каквито и да е фактори, които затрудняват движението следва задължително да мотивират водача на МПС към намаляване на скоростта, а при определени пътни ситуации и условия – и към спиране.

Българският съд и правилата за движение по пътищата

Съдебната практика определя правото върху марката като правото на притежателя й да я използва, да се разпорежда с нея и да забрани на трети лица да използват в търговската си дейност знак, който поради идентичност или сходство с марката или идентичността и сходството на стоките или услугите на марката и знака, създава вероятност за объркване на потребителите, която включва възможност за свързване на знака с марката. Разпоредбата на чл. 13, ал. 2 от ЗМГО изброява и действията, които съставляват използване на марката. Върховните съдии поддържат, че за нарушение на забраната за използване на марката в търговската дейност следва да се счита извършването на действие по чл. 13, ал. 2 от Закона за марките и географските означения, но по отношение на стоки или услуги, носещи знак, който е от изброените по чл. 13, ал. 1 от ЗМГО.

Спорни въпроси при упражняването на изключителни права върху марка

Съдебната практика поддържа, че в производството за сключване на окончателен договор са приложими всички правила на общото исково производство. Материалноправно легитимирани страни в производството по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД са само страните по предварителния договор. Съдът с постановеното на основание чл. 19, ал. 3 от ЗЗД решение няма право да внася промени в съдържанието на сключения между страните предварителен договор. С иска по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД се цели постигане на правните последици на несключения окончателен договор и с постановеното по иска съдебно решение се замества несключеният извънсъдебно окончателен договор. по реда на ЗОДОВ

Водещи съдебни заключения, касаещи производството за сключване на окончателен договор по ГПК

Българският съд стига до извода, че с оглед разпоредбата на чл. 8 от ЗОДОВ, предвиждаща, че обезщетение за вреди, причинени при условията на чл. 1, ал. 1 и чл. 2, ал. 1 от този закон, може да се търси по него, а не по общия ред, ищецът не разполага с правото на избор за реда за реализиране на правата му. При наличието на предпоставките по горепосочените разпоредби, деликтен иск по ЗЗД срещу прекия причинител на увреждането – длъжностното лице, или срещу държавата, би бил недопустим поради липса на правен интерес – налице е специален ред, по който увреденият може да търси обезщетение за претърпените от него вреди. Върховните съдии разясняват, че ЗОДОВ е един специален закон, който се прилага само в случаите, когато за страната не съществува друг правен ред за обезщетяването й. В ДОПК е предвиден специален ред за възстановяване/прихващане на недължимо платени или събрани суми от данъци, задължителни осигурителни вноски, наложени от органите по приходите глоби и имуществени санкции, както и суми, подлежащи на възстановяване съгласно данъчното или осигурителното законодателство. Съгласно практиката на върховните съдилища наличието на този специален ред за възстановяване на недължимо платени публични задължения, изключва прилагане реда за обезщетение по ЗОДОВ.

В кои случаи българският съд допуска търсене на обезщетение за вреди

Преди да пристъпи към разглеждане на касационна жалба по същество, ВКС следва да се произнесе дали са налице изчерпателно изброени от законодателя основания за допускането. Върховните съдии обясняват, че с оглед ускоряване на правораздаването и осъществяване на основната функция на ВКС за унифициране на правоприлагането, на касационната инстанция се предоставя правото да селектира касационните жалби. На свой ред Конституционният съд заявява, че при проверка за допустимост ВКС не решава делото по същество и когато се произнася по допустимостта на жалбата, съставът не върши тълкувателна дейност. Проверката е дали втората инстанция се е съобразила с практиката на ВКС и дали въпросът е решаван противоречиво от съдилищата, като заключението е, че подобна процедура не противоречи на КРБ. Определението за недопустимост няма правната характеристика на съдебен акт, с който съставът на ВКС се произнася по същество на касационната жалба и то не подлежи на обжалване или отмяна. В своята практика ВКС последователно прокарва разграничение на основанията за допустимост и селектиране на жалбите спрямо касационните основания по ГПК.

Подходът на ВКС при определяне допустимостта на касационното

В своята практика българските върховни съдии стигат до заключението, че фактите и обстоятелствата от значение за издаването на индивидуален административен акт подлежат на изясняване към датата на откриване на административното производство по издаването му. Разпоредбата на чл. 35 от АПК задължава административния орган да обсъди обясненията и разясненията, но не поставя задължение за него да ги възприеме. Според съда нарушението на тази процесуална норма по принцип води до невъзможност да се установят юридическите факти и с оглед на това – до невъзможност да се приложи материалноправната норма. Липсата на дължимо обсъждане на обясненията и възражението, дадени от страната, е съществено нарушение на административно- производственото правило по чл. 35 от АПК и съставлява отменително основание по АПК. Основание за подобно разбиране ВАС открива в това, че лишаването на страната от правото на запознаване с доказателствата по административната преписка и от правото на защита е нарушение на чл. 34 АПК – норма, която е и процесуална гаранция за изясняване на фактите и обстоятелствата от значение за случая.

Решения на ВАС по въпроси, свързани с изясняване на факти и обстоятелства в производството по издаване на индивидуални административни актове

При сключването на договор за прехвърляне на собственост срещу минали (вече престирани) грижи и издръжка и задължение за гледане и издръжка след сключването на договора (за в бъдеще), част от грижите и издръжката са дадени в миналото. Ако прехвърлителят обаче е прехвърлил целия имот, без да определи, каква част от имота прехвърля за минали и каква част за бъдещи грижи и издръжка, договорът остава алеаторен. Затова и неизпълнението на задълженията след сключването на договора (ако частите не са определени) повлича цялостното разваляне на договора. В тези случаи по волята на страните договорът остава алеаторен, сключен с цел обезпечаване бъдещите грижи и издръжка, като продължение на същата натурална престация, получавана до сключването на договора. Ако е определено, каква част от имота се прехвърля за минали и каква част за бъдещи грижи и издръжка, договорът е комутативен и в случай на неизпълнение може да бъде развален само за съответната част /в този смисъл: определение № 95 от 31.01.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1140/2010 г., III г. о., ГК, докладчик председателят Капка Юстиниянова/.

Фактът, че част от престацията вече е положена в натура не е основание, за да се приеме, че е трансформирана в собственост. По волята на страните договорът си остава алеаторен, сключен с цел да обезпечи на прехвърлителя натурална престация за в бъдеще, до неговата смърт. Затова неизпълнение на задълженията по договора след сключването му повлича цялостното му разваляне. Положените от приобретателите грижи и издръжка до сключването на договора са основание за обезщетяването им чрез паричната равностойност на тези грижи и издръжка по днешни пазарни цени, по реда на чл. 55 ЗЗД.

В решение № 441/27.05.2009 г. на ВКС IV ГО по гр. д. № 486/2008 г., постановено по реда на чл. 218а ГПК, е прието, че престираните грижи за минал период от време е недопустимо да се оценяват в паричен еквивалент, а договорът е единен и задължението по него е неделимо, както по своя характер, така и поради намерението на страните. Поетото задължение за издръжка и гледане е единно и неделимо по периоди и следва да се осъществява чрез престиране на грижа и издръжка ежедневно, редовно и в пълен обем, докогато е необходимо.

За да е налице точно изпълнение по договор за гледане и издръжка, длъжникът следва да предоставя ежедневно и непрекъснато грижи и издръжка в натура на кредитора, в обем да бъдат задоволени нуждите му от място за живеене, храна, отопление, осветление, медицинско обслужване, лекарства и други ежедневни нужди. Точното изпълнение на поетите задължения изисква кредиторът да получи желаните от него грижи и натурална издръжка непрекъснато и ежедневно и за в бъдеще. Неговото неизпълнение следва да се преценява от гледна точка на чл. 87, ал. 4 ЗЗД – доколко съществено е неизпълнението с оглед интереса на кредитора, а не с оглед дали са били положени и минали грижи. Затова задължението на приобретателите при договора за гледане не е допустимо да се дели на периоди – преди сключването на договора (с оглед вече престирани грижи и издръжка) и след това. Прилагането на чл. 87, ал. 3 ЗЗД изисква само оценка на съотношението между изпълнената и неизпълнената част от задължението, като се има предвид вида на договора и характера на задължението. Преценката за това кога неизпълнението на договор за прехвърляне на имот срещу задължението за издръжка и гледане е незначително по смисъла на чл. 87, ал. 4 ЗЗД, следва да се извършва изцяло в светлината на интереса на кредитора с оглед конкретните обстоятелства – възраст, здравословно състояние, специфични нужди, физическа кондиция, икономически условия и пр. При прехвърлянето на имот срещу задължение за издръжка и гледане продължителността на изпълняване на поетото задължение от страна на длъжника не може да се поставя като единствен и основен елемент, обосноваващ значимостта на осъществено изпълнение. Хипотетично всяко едно от посочените по-горе обстоятелства за конкретната житейска ситуация на кредитора може да доведе до извод за това, че неизпълнението не е незначително. В този смисъл по своята същност и характер изпълнението на задължението не търпи забава. То трябва да се извърши цялостно и не е допустимо да се дели на периоди, а трябва да бъде постоянно, системно и непрекъснато.

С оглед обема и характера на поетите по договора за издръжка и гледане задължения, всяко неизпълнение, независимо дали е пълно или частично, поражда право на кредитора да претендира разваляне изцяло на договора. Ето защо и задължението за гледане и издръжка по алеаторен договор е неделимо по обем и по периоди. Неизпълнението на задълженията за част от обема на дължимата престация и не за целия период е основание за разваляне на договор изцяло поради неизпълнение. Затова и в случаите когато договорът е бил сключен за вече престирани грижи и издръжка и при неуточнение каква част от имота се прехвърля срещу тези грижи и издръжка, договорът за прехвърляне на собственост срещу грижи и издръжка остава алеаторен, приобретателят дължи грижитие и издръжката и занапред, а неизпълнението на задължението му, което е значително с оглед интереса на кредитора е основание за развалянето на целия договор независимо от клаузата в него за „минали” грижи.

използвани материали: задължителна съдбна практика на ВКС;

Относно правното значение на изрична клауза в договора за гледане и издръжка, че собствеността се прехвърля, както за бъдещи, но още и срещу вече дадени грижи и издръжка.

Налице са новости в съдебната практика по този въпрос, което налага да бъде разгледан подробно.

Съгласно чл. 227, ал. 1, б. „в” ЗЗД, дарението може да бъде отменено, когато дареният отказва да даде на дарителя издръжка, от която той се нуждае.

Дарението е едностранен и безвъзмезден договор. Задължението за издръжка и помощ на дарителя не е насрещно задължение от дарения, произтичащо от договора. От последния се очаква единствено благодарност. В хипотезите на чл. 227 ЗЗД са уредени три случая, когато облагодетелствания от дарствения акт е имал поведение в разрез с тази морално-етична норма. Отмяната на дарението, обаче не е резултат на договора, а на закона, който при наличието на нови факти, сочещи на неблагодарност, дава право на дарителя да поиска обратно подареното.

В хипотезата на чл. 227, ал. 1, б. „в“ ЗЗД тези нови факти и обстоятелства са дарителят да изпадне в нужда и да поиска от надарения помощ. Тогава, задължението за даване на издръжка от морално се трансформира и в правно. Следователно, нуждата е елемент от фактическия състав на разглежданата правна норма. Тя трябва да е трайна и да съществува към датата на поканата или към датата на решаване на спора по същество. Нуждата от издръжка на дарителя може да се изразява както в недостиг на парични средства за прехрана, дрехи, покриване на консумативни разходи, медицинско лечение, квартира и пр., но още и в необходимост от непосредствена грижа, помощ, включително и от болногледач. Следва да бъде установено още, че дарителят не може сам да удовлетвори нуждата си от издръжка.

Необходимостта дарителят да бъде подпомогнат, това състояние трайно ли е, и какви са възможностите му да се справи сам, се преценява при съпоставка между специфичните му нужди, размера на доходите и наличното имущество, съответно възможността от него да се реализират реално доходи.

За да са налице условията на чл. 227, ал. 1, б. „в“ от ЗЗД е необходимо, от една страна, да се установи по несъмнен начини, че дарителят е изпаднал в трайна нужда от издръжка, която не може да си осигури сам, и от друга, такава да е поискана от дарения и последният да е отказал да я даде. Нуждата от издръжка на дарителя следва да бъде преценявана съобразно конкретните нужди на това лице, а не средно статистически.

В ЗЗД липсва легална дефиниция на понятието „нужда от издръжка“, В теорията и трайната съдебна практика по приложение на иска по чл. 227, ал. 1, б. „в“ ЗЗД се приема, че нуждата от издръжка следва да се преценява с оглед фактическите обстоятелства на всеки конкретен случай, като съдът следва да вземе предвид личността на дарителя, неговите конкретни битови и здравословни нужди, индивидуални потребности, социална среда, както и условията на икономическия живот в страната.

За успешното провеждане на иск за отмяна на дарение, с правно основание чл. 227, ал. 1, б. „в“ ЗЗД, законът изисква, освен дарителят да е изпаднал в трайна нужда от издръжка и дареният да е отказал да я предостави.

Съгласно постановките на ТР № 1/21.10.2013 г. по т.дело № 1/2013 г. на ОСГК на ВКС, признателността на дарения изисква същият да намали собствения си стандарт на живот в случаите, при които дарителят трайно се нуждае от издръжка, но до нивото на минималните лични и обичайни нужди на дарения и лицата, на които той дължи издръжка по закон. Затова и с цитираното тълкувателно решение е прието, че при иск за отмяна на дарение на основание чл. 227, ал. 1, б. „в” ЗЗД не е налице проява на непризнателност, когато дареният не предостави поисканата от дарителя издръжка, от която той трайно се нуждае, ако поради липсата на достатъчно средства, с даването на издръжка на дарителя, дареният би поставил себе си и лицата, които е длъжен да издържа по закон, в по – лошо положение от това на дарителя.

Oтказът на надарения да дава издръжка на дарителя, от която последният се нуждае, като основание за отмяна на дарствената сделка.

В съдебната практика и сред професионалните среди е не докрай изяснен въпроса, дали авалистът по запис на заповед е пасивно материалноправно легитимиран по специалния иск за менителнично неоснователно обогатяване с правно основание чл. 534 ТЗ. Това води до предявяването на множество искове с това правно основание против поръчителите по менителнични ефекти и в нередки случаи до противоречива съдебна практика, създавана от по – низшите съдилища.

Предпоставка за основателност на иска с правно основание чл. 534, ал. 1 ТЗ е записът на заповед да е погасен по давност или правата по него да са изгубени (прескрибирани) поради неизвършване на действия за запазването им /предявяване, протест и т.н./. Съдебната практиката е единна, че в хипотезата на чл. 534 ТЗ, законодателят е закрепил един от малкото случаи на неоснователно обогатяване, в които няма разместване на имуществени блага между патримониумите на кредитора и длъжника (в конкретния случай между тези на поемателя и на издателя /платеца/ по записа на заповед). Обогатяването на длъжника (платеца) се изразява в спестяването на разходи по изпълнение на безусловното му паричното задължение по записа на заповед (поради погасяването му по давност или прескрибирането му), а обедняването на кредитора (поемателя) в това, че патримониумът му не се увеличава с една очаквана имуществена облага – вземането му по записа на заповед.

В практиката общата хипотеза по чл. 534 ТЗ се усложнява, когато прескрибираният и/или погасен по давност запис на заповед съдържа авал (трето лице е поръчителствало за задължението по него).

Считам, че ако искът по чл. 534 ТЗ бъде предявен срещу авалист по запис на заповед, то същият следва да бъде отхвърлен като неоснователен. Съображенията ми за това са следните:

Правен блог